11.12.2016Как да помогнем на детето в криза

Какво представлява сигурната привързаност, кои сигналите ни показват, че малчуганът преживява сериозен проблем и какви грешки допускаме най-често в отношенията си с децата. Д-р Фади Хадад отговаря на тези и още куп интересни въпроси в най-новия брой на списание „Здраво дете“.

stress-epigenetics-baby

Д-р Хадад, кои са най-характерните кризи за ранната детска възраст, какво ги провокира и какъв съвет бихте дали на родителите?

Всички родители искаме децата ни да растат без кризи и постоянно правим всичко по силите си, за да ги предотвратим, но истината е, че на всеки етап от развитието може да има трудности. Ако ние, родителите, не се справим с тях добре, кризата е неизбежна. Списъкът със симптоми и кризи може да бъде безкрайно дълъг. И все пак, ако трябва да обобщя, в тази възраст най-често се наблюдават:

Трудности, свързани с развитието.

Те биха могли да доведат до забавяне или неразвиване на речта. Невъзможността на детето да се изразява би могла да бъде причина за фрустрация или за изблици на гняв и пристъпи.

Трудности при осъществяването на социални взаимодействия.

Липсата на разбиране на социалните кодове – изражение, език на тялото, интонация на гласа, лично пространство или граници (което може да се дължи на аутизъм или друго неврологично или психиатрично разстройство), може да накара детето да се държи странно и да е причина за неговата изолация.

Трудности при родителите.

Например – труден брак, финансови затруднения или всяка друга причина, която може да доведе до огромни нива на тревожност. Детето може и да не осъзнава причината за напрежението, но да го усеща и да започне да се страхува, че родителят ще напусне дома завинаги. Това може да доведе до отказ да ходи на училище, нежелание да излиза от къщи, отказ от общуване с други хора или проява на гняв към родителите без видима причина.

Поведенчески проблеми.

Например – гневни изблици в училище, неподходящи физически прояви към другите деца, хиперактивност и невъзможност за концентрация поради аутизъм, тревожност, разстройство на вниманието или най-различни други психиатрични разстройства. Това, което мога да посъветвам родителите, е, ако забележат у детето си някакво необичайно поведение, да не го пренебрегват, а да му обърнат внимание, да се опитат да потърсят причината и да помогнат на детето да преодолее тези проблеми.

Напоследък доста се говори за т. нар. „сигурна привързаност“. Вярно ли е, че тя е в основата на всичко и че предопределя как едно дете ще се изгради като личност, как ще общува с другите, каква самооценка ще има?

Привързаността започва с изграждането на връзка между детето и основния обгрижващ. Когато имаме сигурна привързаност, детето е в състояние да изследва света и да се чувства защитено, защото знае, че някой (обгрижващият) винаги ще бъде до него, за да му помогне, да го води и да го защитава. Първичното доверие позволява на детето да създава здрави връзки с братя/сестри, роднини, връстници, а в бъдеще – с партньори и колеги. Близо 75% от хората успяват да изградят такава сигурна привързаност. Освен нея обаче същестува и т. нар. несигурна привързаност. Тя се появява в случаите, когато обгрижващият не присъства емоционално в живота на детето. Когато привързаността е несигурна, детето постоянно се тревожи, че ще бъде изоставено при криза. В резултат става „прилепчиво“ и не пуска обгрижващия – това вече се определя като тревожна привързаност.

При отбягване на обгрижващия – когато детето не му обръща внимание или тенденциозно обръща гръб на майка си, когато тя идва да го вземе, имаме избягваща привързаност. Видът привързаност определя нашия живот и нашите взаимоотношения с общността и света като цяло. В периода на детството измерваме привързаността чрез т. нар. „странна ситуация“ – изследваме реакцията на детето, когато майката напусне стаята и то остане с непознат за няколко минути, както и реакцията му при завръщането на майката. При възрастните измерваме привързаността чрез специални въпросници и интервюта.

Защо с някои деца се живее и общува лесно, а други още от най-ранно детство се определят от родителите, учителите и т.н. като трудни деца? Какво значи да си „трудно дете“?

Не харесвам определението „трудно дете“, защото то етикетира поведенческите аспекти на детето, които може да са резултат от факторите на средата. Тоест, може да се окаже, че съществуват трудности в средата или при родителите, а ние определяме детето като „трудно“. Моят съвет е, преди детето да бъде eтикетирано, да се обърне внимание върху поведението му и да се отличи „трудния“ аспект. Трябва да се вземат под внимание родителските взаимоотношения, непосредственото обкръжение на детето, училището и подкрепящата го среда. От изключително значение е да се научи повече за първите месеци и години от живота на детето, да се потърси причината, провокирала съответните поведенчески прояви. Например, ако едно дете е родено с някакъв медицински проблем, родителите може да изпитват постоянна тревожност и да действат свръхпротективно, което на свой ред може да доведе до определени поведенчески модели у детето. Или ако майката е страдала от постродилна депресия и не се е чувствала адекватно в ролята си на майка, е възможно по-късно да се е опитала да компенсира прекалено и това да е дало отражение върху поведението на детето.

Кои сигнали показват, че детето преживява сериозен проблем и че е необходима консултация със специалист?

От голямо значение е да обръщаме внимание на малките подробности от живота на детето и да наблюдаваме поведението и навиците му. Всяко отклонение от обичайното може да е индикация за някаква промяна в живота му или за криза. Например, ако при едно дете, което се справя добре в училище, изведнъж забележим, че успехът се разваля, вместо да го обвиняваме и да го определяме като мързеливо, важно е да го попитаме какво става. Същото се отнася и за социалните аспекти от живота на детето – ако внезапно спре да иска да си играе с приятелите си или започне да страни, това би могло да е предупредителен сигнал. Проблемът сам по себе си може да е прост, но не и за детето. В тези случаи трябва да разговаряме с него, да проявим любопитство към живота му и да чуем какво мисли то… Ако продължим да наблюдаваме промяна в настроенията, покачване на нивото на тревожност, влошаване на резултатите в училище и проблеми в социалните взаимодействия на детето и не сме в състояние да открием причината и да определим проблема, най-добре би било да се обърнем към специалист.

Кои са най-честите грешки, които родителите допускат в отношенията си към децата?

Една от най-големите грешки, които родителите допускат, е, че се опитват да „оправят“ проблемите на детето, вместо да го изслушат и да потвърдят чувствата му. Когато едно дете се тревожи за предстоящия тест по математика, безполезно е да му кажете „Не се притеснявай, ще се справиш“, защото то чува, че чувствата му са пренебрегнати и че не е нормално да се тревожи. Ако обаче му кажете „Виждам, че си много притеснен, сигурно е трудно да се явяваш на такъв тест, но много деца се чувстват по този начин“, тогава то ще разбере, че чувствата му са потвърдени и нормални. Не бива да забравяте, че когато сте тъжни, тревожни или щастливи, вие искате да споделите това чувство с някого, който ще разбере притесненията или радостта ви… Така е и с детето.

Бихте ли обобщили – как да отгледаме едно щастливо и физически, психически и емоционално здраво дете?

Ето това е въпрос за един милион долара! Ние не живеем живота си според определени формули. Животът е пълен с изненади – някои хубави, други лоши, но всяка от тях може да има отражение върху нас. Щастието се постига чрез хармония, любов, емпатия и приемане. Ако родителите имат добри, любящи взаимоотношения и са сигурни във връзката помежду си и към децата си – това е първата и най-важна стъпка. Родителите трябва да са на една вълна с нуждите на детето и то от много ранна възраст. Да отвръщат на неговите усмивки, плач и желания. Да са наясно какво търси то и да му помагат да го получи… Всичко това помага за изграждането на сигурна привързаност и за заздравяването на връзката дете-родител. Когато детето поотрасне, не трябва да забравяме, че то има своите мечти, страхове, тревоги и притеснения. Важно е да вслушваме в тях и да им обръщаме внимание, като потвърждаваме чувствата и нормализираме преживяванията. Детето трябва да знае, че го обичаме и че без значение колко грешки ще допусне в живота си, ние винаги ще сме до него с разтворени обятия и широко рамо, на което да се облегне, да поплаче и да ни позволи да го утешим…

Д-р Фади Хадад е доцент по клинична детска и юношеска психиатрия към Нюйоркския университет и основател на единствената програма за спешна психиатрична помощ за деца в Ню Йорк. През 2015 г. книгата му Helping Kids in Crisis („Да помогнем на децата в криза“) получи първа награда в категорията „Психиатрична специализирана литература“ в престижната класацията на Британската медицинска асоциация. Д-р Хадад посети България през 2016 по покана на Фондация за децата в риск по света.

Източник: сп. „Здраво дете“