05.10.2016ПОКАЗВАЙТЕ НА ДЕЦАТА СИ, ЧЕ ГИ ОБИЧАТЕ!

Лили* е на 24 години. Родена във Велики Преслав, живее в с. Давидово, майка на 2 деца. Повече от година тя и момчетата й – Петър на 4 години, и Иван на 1 годинка- са сред най- редовните посетители в нашите „Библиотека в играчките” и „Музика в действие”, които провеждаме в читалището в с. Давидово.

С нея си говорим на чаша кафе за живота и мечтите в малкото селце; за това как се промениха тя, децата, както и цялото село откакто нашите програми са част от пулса на деня им; за бъдещето.

Здравей, Лили! Разкажи ни нещо за себе си, за своето детство!

От град Велики Преслав съм. Шест деца сме. Аз съм най-малката…Имам две каки и  трима братя. Майка ми и баща ми се разведоха, когато бях на 7 години. Отгледа ме баща ми. Майка ми се омъжи другаде. Баща ми беше много добър. Никога не е казал лоша дума за майка ми, нито ми е забранявал да се виждам с нея. Стига да поискам. Когато бях на 14г. той си отиде от този свят. Страхотен човек беше.

За какво мечтаеше като малка?

Мечтаех си много да уча.  Много хубаво ни учиха в училището в Преслав. Като порасна исках да стана певица, да имам някаква професия. Но не можах да успея. Учих само до 4 клас. Минах за 5 клас и снахата почина. Нямаше кой да гледа детето . Брат ми каза – ти ще го гледаш и няма да можеш учиш. Жена му си отиде след раждането, нямаше и месец.  Имахме баба, но тя беше много болна. Влоши се още повече след като снахата почина. Аз много исках да продължа да ходя на училище, но наистина нямаше кой да гледа детето. И така училището ми се размина. Беше ми тежко, но нямаше как.  И така…  / Очите й се насълзяват/.

Ти на колко години се омъжи?

На  14 години се омъжих. Малко след това баща ми почина. Имам 2 деца – момчета. Много са ми сладки. Имам добър съпруг, който работи. Разбираме се с него, гледаме си децата. Той никога не ме е пращал да работя, както другите жени работят. Е друго си е професията, ако бях завършила може би щеше да е различно… Но нищо…Той гледа всичко да е както трябва. Много държи на семейството си.  Петър го родих, когато бях на 19, а Иван на 23 г. Не родих много малка, а и по-добре.

Как се запознахте с твоя мъж?

Имах леля в с. Давидово. Идвах на гости. С мъжа ми се запознах покрай една моя приятелка от селото- Мария. Мъжът ми идваше с мъжа на Мария да я видят. Той имаше книжка и кола и пътуваха до Преслав. Покрай тази история се запознахме.  Още като го видях за първи път го харесах.Разбрах че ще е той. Щастлива съм. Той е по-различен от другите. Винаги ме е уважавал. Може и с нещо малко да е, но винаги гледа да ме зарадва. Щастливи сме и се обичаме.

Имаш ли приятелки тук?

Да имам. Най-добрата ми приятелка е Мария. Тя също идва тук на Библиотека на играчките и Музика в действие с децата. Ние сме още от деца заедно. Омъжихме се горе-долу по едно и също време. Разбирам се и с другите жени, посещаващи групите за игра. Приятно ми е да идвам тук, не само заради децата. И заради себе си. Обичам да пием кафе и да си побъбрим, докато се съберем всички. Обичам да играем с децата. И с играчките и на музикалните групи ми е много интересно. Всички се забавляваме много. И научаваме много неща.

Какво се промени в децата ти, откакто посещавате групите?

Откакто идваме в читалището е различно. Петър, 4 годишният ми син, има голям напредък- вече знае доста думички на български. Някои от тях изговаря. Преди не ме слушаше, като му кажа да си прибере играчките. Сега сам си ги прибира. Много му харесва. Все пита: Мамо, кога ще ходим в читалището, за да си играем. Кога ще играем с играчките. И малкия вече се занимава, заиграва, разбира и търси определени играчки. Големият научи една от песните, която пеем – Хей, ръчички. Знае целия текст на български и много обича да я пее.  И вечер я пее на по-малкия. Правят и движенията. Малкият пляска и танцува. Много им е хубаво тук. Много им е интересно…

Какво се промени в теб самата, откакто посещаваш читалището и участваш, заедно с децата ти в групите за игра?

Научих се как да играя. Научих се как да играя  и с играчките. В началото не знаех . Стоях и се чудех. Друго е когато ти покажат, помогнат и обяснят. Така е и с децата. Това научих.  Както ти ни помагаш и учиш, така и аз правя с децата си. И има ефект. Опитвам се да ги възпитавам, да им обяснявам, но без да им се карам. Е , понякога им се карам де, но зависи какво се е случило.Казвам им браво, когато се справят.  Много е важно това.  Усещам в себе си промяна, а при децата е много голяма.  Ние тук в с. Давидово имаме късмет!

За какво мечтаеш? На какво ти се иска да научиш децата си?

Искам когато пораснат момчетата ми да знаят как да се отнасят с големите хора, да знаят какво е уважение. Да са различни, както сме ние с баща им.

Аз все казвам на Петър „Мамо, като видиш други хора…ще ги питаш как са, добре ли са, ще питаш с нещо може ли да им помогнеш, особено ако са по-възрастни.”

Онзи ден, когато бяхме с малкия ми син в болницата, една възрастна жена (май беше над 70 год.) трудно си носеше чантата по стълбите. С една ръка носих детето, а с другата чантата. Още като я видях казах : Бабо, дай да ти помогна! Стана ми жал. Колко хора минаха, никой не се спря. И тя това ми каза. – Момиче, как пък точно ти с малкото дете се спря да ми помогнеш. Хората са станали много лоши.

Искам да знаят и езика, за да могат да общуват пълноценно с другите. По себе си виждам как имаш по-ниско самочувствие поради този факт. Понякога отивам в магазина и ме е срам да кажа какво искам. Искам да кажа нещо на български, но не мога да обясня. Трудно ми е. Аз не съм ходила и на детска градина, не го зная добре езика. Знам че има и много по-зле говорещи и аз съм по-притеснителна, но друго е да говориш свободно. Искам децата ми да говорят добре български.

Какво ти липсва?

Професия ми липсва и образование. Сега моят мъж работи, аз се грижа за децата. Но искам и аз след време да работя. Мисля си, че като Петър тръгне на детска градина и малкият като попорасне още…да стане и той за детска градина, а Петър ученик и аз трябва вече да си търся работа, за да мога и аз да помагам на семейството си. Сега мъжът ми за всичко мисли, той е сам. А тогава ще сме двама да мислим за ток, сметки, прехрана и други грижи.

А, от какво те е страх?

Страх ме е да не се случи нещо лошо с децата ми. Да не са болни и да не се превърнат в хора, които не уважават другите. Не искам да живеят със злоба и завист. Искам да са с чисти души. За семейството ми ме е страх. От друго не.

Щастлива ли си?

Да. Имаме си вече собствена къща. Това много ме радва, че си е наша. Колко пъти съм си мечтала.  Ето че се случи и това.  След 9 години мечти, вече имаме наш дом. Децата ми ще имат тяхна детска стая.  Нямаме почти нищо, но малко по-малко ще я изградим. Баща им трябва още да работи. Догодина се надявам вече да започнем  ремонт.

Като се събуждаш сутрин какво си казваш?

Трябва да направя кафе./Смее се./ Сядаме с мъжа ми и пием кафето заедно, всяка сутрин. После той отива на работа, а аз оставам с децата. Заемам се и с домакинската работа. Докато те спят, аз си мечтая.  Вечер чакам с нетърпение да сме всички заедно. Времето , прекарано с мъжът ми  е най- ценно ,и с децата ми.

Какво би казала на всички майки, ако имаше възможност?

Обичайте децата си и им го показвайте!Прегръщайте ги, целувайте ги. Общувайте с тях. Играйте си с тях. Бъдете до тях и им помагайте, когато виждате, че им е трудно. Уважавайте ги така, както искате те да уважават вас. Няма значение колко са големи.

 

*От съображения за конфиденциалност, имената на участниците в това интервю са променени.